Скопие 2014

Когато преди 2 години беше представен проектът за центъра на Скопие, “Скопие 2014“, изгледахме видеото с интерес, посмяхме се и забравихме за него. Оказа се обаче, че осъществяването на проекта тече с пълна сила въпреки кризата и безработицата или може би тъкмо заради тях.

За проектирането на повечето от сградите не е обявяван конкурс. Но благодарение на един от авторите на проекта попълнихме няколко пропуски в образованието си по история на архитектурата. А именно — македонската култура оформя барока; площад Св. Петър в Рим е копие на площад в Джараш, който е изграден от македонски архитекти при похода на Александър III Македонски; куполите на църквата Сант‘Иво дела Сапиенца са копия на архитектурата, която е оставил македонизма в Петра.

Ясно е, че новата архитектура на Скопие е част от държавна пропаганда за създаване на идентичност. Според арх. Мирослав Гръчев, преподавател в Скопския университет, в този проект градостроител и архитект е всъщност не кой да е, а премиерът.

Това вероятно обяснява как едни новопостроени сгради не са отражение на съвременната култура и начин на живот, а приличат повече на театрален декор на антична комедия.

Пловдив 2011

И докато в Скопие поради липсата на желаните исторически артефакти си строят такива, в Пловдив митрополит Николай активно „покрива“ историята.

След амбициозен ремонт църквата Св. Марина е неузнаваема. Оргиналните мраморни плочи на пода са премахнати и са заменени с китайски гранит. Дърворезбите на амвона и престола са боядисани в златно, а оригиналните стенописи са покрити с винилови тапети.

Видео: ТВ Европа

Църквата е паметник на културата и въпреки това ремонтът не е съгласуван с Института за паметници на културата и мненията на реставратори не са взети под внимание. Министерството на културата изпраща комисии да проверят случая, но едва третата е допусната в църквата да си свърши работата. Становището още не е готово.

Митрополитът не разбира и протестите на пловдивските интелетуалци и хората във Фейсбук, и се опитва да ги „вразуми“. Обяснява действията си с факта, че той е Божи представител и най-добре знае как се реставрира църква.

„Благодаря на интелигенцията за проявената енергия, но тя трябва да се използва за други цели. Аз най-добре знам как се реставрира църква. Затова няма да слушам съветите на специалисти — атеисти“.

Каква зависимост има между религиозността и професионализма, остава загадка.

***

Общото между двата случая, този в Скопие и този в Пловдив, е, че хора с някаква власт еднолично влияят на обществено значима архитектура.

Посланието е същото, което би изразила и къща на богат собственик, наел архитект само да визуализира идеите му — аз харесвам това, отделил съм си пари и ще си го построя.

Разликата обаче е, че обществените фигури не заемат длъжностите си, за да правят архитектура, а съвсем други неща — за да управляват или да спасяват хорските души, например. Те харчат обществени пари, а се оказва, че всъщност резултатът е вреден за обществото. И накрая получаваме един илиенски шоурум на ментета.

Почина Коста Цонев.

Докато по Канал 1 даваха богомил-райновския “Няма нищо по-хубаво от лошото време” в негова чест, ние се сетихме как миналата година по това време, за да подготвим презентацията си за Форум Дом, изгледахме пиратски двата сезона на “Дом за нашите деца“ — класически соц-сериал от края на 80-те.

Ако се чудите защо отношението към архитектурата и строителството у нас все още е толкова умилително-провинциално, изгледайте ги и вие.

Нищо чудно да припознаете баба си и дядо си и техните мечти за сплотено семейство; баща си, който предпочита да направи всичко сам и надзирава строежа на семейната къща дори на 1 януари, а може и себе си да припознаете някъде. При нас така се получи.

Направете го и в памет на Коста Цонев.

Почит.

За разлика от миналата година, когато избрахме победителите по време на една ранна януарска закуска с ментов чай и сандвичи, този път заседанието на журито бе по-тежко: късна януарска вечеря от телешки стекове, свински котлет и аржентинско вино. Прегледахме номинациите, обсъдихме и отсъдихме с явно гласуване. Дано резултатите са мъдри. И така:

Архитектурно събитие на годината

Номинирани бяха:

• Sofia Architecture Week 2011
• Форум Дом
• ИКЕА в България

Тук бяхме единодушни. Победител е ИКЕА в България.

Защото идването на евтините мебели с добър дизайн ще повлияе на бита и вкуса на много повече хора, отколкото която и да е архитектурна конференция или изложба.

Кого бихме поканили да връчи наградата?

Кейт Мидълтън и принц Уилям. Защото тяхната сватба беше светското събитие на годината. Искаме и около архитектурата да се върти толкова жълта преса, а архитектите да знаят как се носи костюм наобяд и как вечер.

Конкурс на годината

Номинирани бяха: Метростанция 20

Победител: Метростанция 20

Tук имахме 2 избора: дали да дадем награда на конкурса за метростанцията или да се покашляме тежко и да не дадем награда в тази категория (както често правят българските журита).

Решихме, че конкурсът за тази спирка напълно си заслужава наградата — беше най-добре организираният и с най-много участници реално международен архитектурен конкурс досега.

Но в духа на решенията на неговото жури, което не излъчи победител, а избра 2 проекта и им даде препоръки за доработка, така и ние ще дадем препоръка: хайде критериите на журито за следващият конкурс да са малко по-адекватни на мястото, кризата и хората. Смешно е междинна спирка на поляна в панелен квартал да се решава като малко НДК, с мостове, надлези, подлези, и почти молове. Сградите-икони май вече не са на мода.

Кого бихме поканили да връчи наградата?

Красимир Гергов. Защото той може да направи всички спирки в София и без конкурс.

Архитектурна тенденция на годината

Номинирани бяха:

• Oпустяването на градския център — марките се изместват към моловете
• Правителството строи музеи
• Градските акции — начин за изразяване
• Кичът намалява

Победител: Oпустяването на градския център — марките се изместват към моловете.

Тук борбата беше между Градските акции и Опустяването на градския център. Решихме, че опустяването на градския център е с по-големи и по-дългосрочни последици за града, макар и да не влиза в новините като боядисването на паметници и не предизвиква смешни реакции на министри на културата. Но е важно, защото променя не само сгради и собственост, а и навиците на хората — не ви ли липсва съботното “джиткане по Витошка”?

Кого бихме поканили да връчи наградата?

Харабейшио. Защото му отива да обяснява тенденции, почти колкото на Андрей Райчев. И защото носи трите ленти в сърцето.

Сграда на годината

Номинирани бяха:

• Софарма Тауърс
• ИКЕА
• Павилион за охрана на платен паркинг

Победител: Павилион за охрана на платен паркинг

Тук може и да ви изглежда странно, но нямахме грам колебания. Простата сглобяема будка за охрана от никому неизвестен (и на нас доскоро) архитект някъде по бул Тодор Александров, приемаме за символ на бъдещето на архитектурата. Сериозно. В един посткризисен свят сградите трябва да са лесни, естетични и от подръчни материали. От най-малките до най-големите. Времето на сградите-икони наистина отмина.

В коментарите предложихте офис сградата срещу Мол София на бул. Стамболийски. Ок сме с нея, но просто не я броим все още за завършена. Догодина.

Кого бихме поканили да връчи наградата?

Джаро от “Под прикритие” (ако не гледате сериала, това е главният мафиот). Защото във втория сезон той се захвана със строителен бизнес и нагледно показва как се случват нещата у нас.

Ресторант/бар на годината

Номинирани бяха:

• +това
• Spaghetti Kitchen
• Ресторантът на ИКЕА

Победител: Ресторантът на ИКЕА

Е да, трябваше да подкрепим качествения фаст-фуд, нали. Много ни липсва такъв в България.

Останалите две заведения са пример за две тенденции (относително евтин интериор тип направи-си-сам, който процъфтя с края на строителния бум, и относително скъп интериор тип аз-съм-богат-собственик-и-съм-ходил-в-чужбина, все още жизнен, въпреки кризата), които тепърва ще видим как ще се развият, ако се сгромоляса еврото и стане Трета световна война.

Кого бихме поканили да връчи наградата?

Радослав Парушев и Богдан Русев (двама писатели, напоследък по-популярни като рекламни лица на Bushmills). Защото вярваме, че ги разбират баровете.

Градски бъг на годината

Номинирани бяха:

• НДК
• Новата спортна зала в София
• САМСИ
• Резултатите от конкурса за малки градски елементи на Столична община
• Проектът за Витошка

Победител: Новата спортна зала в София

Тук много се колебахме. Още повече, че наистина бяхме пропуснали недоразумението пред собствения ни Съюз на архитектите на Кракра, както и бетонирането на Ларгото със строежа на метрото (което, вярваме, ще блесне догодина).

В крайна сметка остана Спортната зала, защото като един качествен бъг демонстрира няколко много съществени недостатъци на родната ни архитектура и обществените поръчки напоследък:

• съмнителна процедура при провеждане на конкурс, търг за изпълнител и възлагане
• популистко намаляване на цена, което всъщност е за сметка на качество (няма лекоатлетическа писта примерно)
• морално остаряла архитектура, неадекватна за времето и цената си
• смешна пиар кампания, която ни кара да се чудим защо и архитектите трябва да го играят зомбирани марионетки в правителствен театър на сенките
• използва се активно, което на пръв поглед е отлично, но популяризира по-горните недостатъци със страшна сила

Кого бихме поканили да връчи наградата?

Бойко Борисов. Защото… Е как защо?

Личност на годината

Номинирани бяха:

• Любо Георгиев
• Йорданка Кандулкова
• Архитектите, които не се занимават с архитектура

Победител: Архитектите, които не се занимават с архитектура

И ние да не останем по-назад от списание “Тайм”, които за личност на годината отвреме навреме награждават и сборен образ (“Протестиращият” тази година, “Ти” по-миналата година, “Американските учени” през 1960-та.).

Но, както казахме и в номинациите, архитектите, които не се занимават с архитектура, са сила — стават все повече и, вярваме, по-щастливи. И както гласи клишето, архитектът е архитект във всичко. Дори и в писането на блог и реденето на класация като тази.

Кого бихме поканили да връчи наградата?

Мислехме за Христо Стоичков, защото тази година стана доктор хонорис кауза на Пловдивския университет, но темата се изтърка. А и тази награда по традиция връчваме ние. Така че: WhATA.

***

Това беше. Догодина ще направим и гласуване на публиката. А дотогава можете да ни пращате идеи за номинации. И разбира се, не спирайте да ни четете, колкото и рядко да пишем.

Покрай Коледа класациите са идеалното допълнение към празничния мързел и канелените сладки.

Е затова и ние за втора поредна година ще пробваме да съберем на едно място важните български архитектурни събития, личности, сгради и бъгове за 2011.

Пак ще сме супер субективни, отделно, че тази година откъм архитектура беше леко безлична и ни беше трудно. Журито е същото — немеждународно, недемократично избрано и силно капсулирано. А именно ние четиримата от WhATA.

Ако имате допълнения, пишете на мига. Победителите ще обявим в началото на януари.

И така, настанихте ли се удобно? Номинираните са:

По света се случват много грозни неща. В България също. По принцип, всяка година. Тази не прави изключение.

От известно време ние бяхме спрели да се дразним — на някои от нас им се родиха деца, улегнахме някакси. И затова подминавахме с махване на ръка и новата спортна зала в София, и новия Музей за тоталитарно изкуство, и проекта за Витошка, и Mtel, Топлофикация, ЧЕЗ, ЦИК и Вежди Рашидов, и сриването на еврото.

Обаче сега, току преди Коледа, се случи нещо, което ни извади от буржоазната летаргия и ни припомни какво значи здравословно да се ядосаш. Ама много да се ядосаш.

На 16 декември, със заповед на Министъра на културата, бе дисциплинарно (!) уволнена директорката на Института за паметници на културата доц. д-р арх. Йорданка Кандулкова.

Едно на пръв поглед незначително събитие. Поне ако го сравняваме с кризата в Евросъюза или със стачката на БДЖ, нали?

Обаче е проблем.

Предисторията

На 23 ноември доц. Кандулкова участва в предаването Открито на Валя Ахчиева по БНТ. Поводът е фасадната намеса на сграда – паметник на културата в центъра на Бургас.

Ако имате време, изгледайте предаването. Ако не, накратко: сградата е превърната в тотална гротеска със смешен алуминиев виндфанг и мутренски декорации по фасадата на първия етаж, където под наем се помещава заведение.

Оказва се, че Институтът за паметници на културата не е дал разрешение за фасадната намеса, а само за вътрешното разпределение. Кандулкова вади и цитира документи от архива. Министерство на културата обаче е дало различно становище. През главата на своя експертен Институт.

Уволнението

На 15 декември Вежди Рашидов подписва заповедта за дисциплинарно уволнение на Директора на Института за паметници на културата Йорданка Кандулкова с основен мотив, че подронва авторитета на своя работодател (Министерството) като изказва позиции, различни от официалното становище на Министерството.

Както и че:
“г-жа Кандулкова не е уведомила министъра на културата и същевременно е изразила становище по въпрос, който не е в нейната компетентност”.

Тук вече сме без думи.

Защо се ядосахме

• Защото е много притеснително, когато висш служител на държавната администрация е уволнен, защото е изказал собствено експертно мнение.
  Как тогава може държавната ни администрация изобщо да работи, ако служителите живеят в страх да изказват мнения, камо ли да действат (тя не работи де).
• Защото арх. Кандулкова е един от малкото висши държавни служители (ние не познаваме много такива), за които със сигурност можем да твърдим, че е неподкупен и компетентен.
• Защото Институтът за паметници на културата наистина имаше късмет да случи на качествен началник, за пръв път от няколко десетилетия, през които тази институция беше подложена на корупционен натиск и оплетени бизнес интереси и, естествено, реномето му пострада. Кандулкова тръгна да поправя нещата във вярната посока. Явно вярната посока не е удобната.

***

Междувременно всички служители на НИНКН (както е официалната абревиатура на Института за паметници на културата) написаха писмо, с което протестират срещу уволнението. Рядко се случва всички служители да се застъпят за уволнения си пряк ръководител с риск за собствените си работни места.

Оттук насетне?

Не знаем, наистина. В крайна сметка и Захарна фабрика се срути, и САМСИ го построиха, откриха и сега си стои празен.

Вероятно Кандулкова ще успее да осъди Министерството за направомерно уволнение, но никога няма да се върне на работа.

Но ако в Минитерство на културата съумеят да се справят с вътрешните си лобистки и корупционни проблеми и все пак възстановят Кандулкова на работа, а тя на свой ред се съгласи да се върне в Института и всичко продължи към все по-добро и европейско бъдеще за родните ни паметници на културата — е тогава наистина ще повярваме, че по Коледа се случват чудеса.

В предишния пост ви разказахме за социални жилища, строени в Словения през последните 10 години. Те са икономични, (относително) евтини, в някои от тях живеят цигани и въпреки това именно тези сгради често се дават като добри примери за нова жилищна архитектура.

Сега ще ви покажем няколко експериментални жилищни блока от 60-те и 70-те години, които търсихме специално, за да видим каква е съдбата на утопиите от модернизма в наши дни.

***

Белградската Зона Б5

Нови Београд се намира от другата страна на река Сава, далеч от тесните улици на историческия център и хълмовете. Титовият идеален соц-град трябвало да е представителен и да събира много хора. В резултат мястото изглежда като огромен парк с много зелени площи, широки улици и равномерно разпръснати огромни (но наистина огромни) блокове между тях.

Блок 28, Нови Београд

Николай видял този дълъг блок в някакъв сръбски архитектурен блог. Тръгнахме да го търсим в един необичайно горещ есенен ден, при това следобед — много тъпо време да се разхождаш из панелен квартал.

Обаче го намерихме лесно и веднага разбрахме, че тази панелка е от качествените — с интересни детайли по сградата (обърнете внимание на бетонните кутии около прозорците), с добре решени паркинги и поддържани междублокови паркови пространства.

Блокът е наистина много дълъг – сигурно по-дълъг от онази прословута Китайска стена в софийската Зона Б5, но не изглежда прекалено враждебен.

Какво ни хареса?

Паркингите:

Хълмовете в зелените площи зад блока. Създават илюзия за истинска дива природа:

Детската градина в междублоковото пространство. Класическа соц-черупкова конструкция, която се връзва идеално с хълмовете:

Панелите, направени от два вида бетон — гладък (за кутиите около прозорците) и с едри примеси – за фасадните панели:

Сигурно сърбите мразят Нов Белград, наричат го панелна спалня и искат да живеят до Калемегдан. Но си личи, че кварталът е проектиран с размах и от хора със самочувствие.

За нас беше много поучително сравнението със софийските панелни квартали. Ако Зона Б5 е нашенската Нова София, то тя се е появила твърде късно за социален експеримент — чак през 80-те. И жалко, че нямаме дори един блок, в който проектантските организации да се експериментирали поне с архитектурата на фасадните панели, да не говорим за междублоковите пространства.

Марсилската единица в Загреб

На този блок в Загреб попаднахме съвсем случайно. Толкова пъти се загубихме с колата покрай него, че накрая решихме да спрем и да го разгледаме.

Не успяхме да влезем вътре, въпреки че пред единият вход се въртеше любезен чичо, който после се оказа агент по недвижими имоти, чакащ клиент за оглед. Но и отвън си личеше, че сградата е проектирана от някой хърватски Корбюзие с цялото уважение към 5-те принципа на Маестрото:

Блокът е повдигнат над земята на мощни колони от добре изпълнен и декоративно раиран видим бетон. Харесаха ни. Между тях има паркинг:

Част от апартаментите вероятно са мезонети, със свободна планировка и в тях се влиза от външен коридор-улица през етаж:

Фасадите са с хубав хоризонтален растер, а бетонните козирки откъм улицата са един път. Това не можеш да го остъклиш:

Бетонните декорации по фасадите. Като кино Херсон в Шумен. Вероятно зад тях са скрити някакви общи помещения:

Блокът беше запазен и очевидно не беше гето. Не знаем къде е живяла загребската номенклатура по Титово време, но подобен блок ни се струва съвсем подходящ.

Градът-градина в Грац

Добре, че Ицо видя този жилищен блок в някакъв архитектурен справочник. Щяхме да го пропуснем, а той направо ни осмисли посещението в Грац.

За пръв път попадаме на толкова добре осъществена, запазена и обживяна утопия за град-градина в големия град. Подобни експерименти за гигантски жилищни структури с външни стълбища, терасовидни апартаменти и вътрешни площади са правени безчет по целия свят — от Лондон до Бразилия.

Писали сме за подобен жилищен експеримент с терасовидни апартаменти-градини и в България. Жилищната структура се намира в центъра на Кърджали, получила е голямата награда на Интерарх ’87 г. и днес съвсем не изглежда така, както е планирана.

Но най-неочаквано именно в Грац се оказа, че хората явно са щастливи да живеят в подобна среда, поддържат си архитектурата и градинките и в резултат са постигнали някакъв земен рай в австрийските предградия.

Апартаментите са амбициозно различни, разместени, терасовидни и сигурно десетки типове.

Тук отново го има класическия модернистичен похват с комуникациите — стълбищата са външни, в апартаментите се влиза от коридори – улици:

Терасовидните апартаменти отлично изпълняват замисъла си за къща с двор, особено след като хората наистина поддържат буйна растителност в предвидените за това бетонни кашпи:

Жилищната структура има и вътрешен площад:

Както и плоча In memoriam на архитекта на входа на комплекса:

Браво.

Започваме серия от постове за едно пътуване из бивша Югославия и Австрия. Няма да разказваме какво ядохме и пихме, къде спахме и какво беше времето, а ще пробваме да ви покажем малко нови и стари сгради, за да видим как соц-утопиите, а после и строителният бум и кризата са се отразили на съседите ни. Надяваме се да е полезно. За нас беше.

***

Преизчисляване, казва женският глас от GPS-а. Пак сме объркали пътя.

Въртим се в околностите на Любляна, в промишлена зона и търсим жилищна сграда на bevk perovic arhitekti. Както неведнъж ни се случи по време на това пътуване, нямаме точен адрес.

Правим обратен завой и този път уцелваме улицата. Гласът от GPS-a е доволен, а Ицо разпознава няколко сгради, които е забелязал на сателитната снимка. Май сме на прав път. Ето ги:

Социални жилища в гората

Housing CVG са социални жилища, разположени накрая на улицата и заобиколени от гора. Мястото е зелено и спокойно. Пред всяка секция има паркинг, охраняван с бариера. Има и точно определено, оградено място за събиране на отпадъците — разделно. Хора не се виждат, но все пак сме там по обяд в работен ден.

На входа на всяка секция има бариера, боклукът се събира разделно.

Паркинг.

Докато разглеждаме, всичко ни харесва: дворчетата, едно за децата и второ с пейки и зеленина, и много дребни неща — пейката и таблото за обяви при входа на всяка секция, складовете на партера за всеки апартамент — идеално място за колела и детски колички, външните щори, които осигуряват сянка, сигурност и самостоятелност, настилките от дървени пънчета. Все неща, които обикновено липсват при припряното ново строителство напоследък.

Зеленото дворче на сградата, с хълмчета дървета и цветя. Едноетажната част в дъното са складовете на апартаментите. Външните щори служат са слънцезащита, самостоятелност и сигурност.

Второто дворче е детската площадка с няколко различни зони.

Настилката при люлките е от дървени пънчета.

Детайл от стълбището.

Място за събирания, съобщения и поща до входа към всяка секция.

Появяват се две обитателки на комплекса и ни гледат любопитно. Накрая се престрашават и ни питат какви сме и защо снимаме. Обясняваме им, че къщата много ни харесва. Те казват, че на тях не, защото няма тераси. Чудим се, за какво са им тераси, когато живеят в двуетажни сгради с двор? Явно стереотипите за т.нар. идеално жилище са еднакви и по света, и у нас.

Черен блок до скала (и до българската резиденция)

Продължаваме към следващата цел от пътуването — още една сграда на bevk perovic arhitekti в околностите на Любляна. Пътуваме през изцяло жилищен квартал със спретнати къщи с дворове. Пак объркваме пътя — попадаме в тупик. И там изненадващо забелязваме българското знаме, закачено на една от къщите. Оказва се, че това е резиденцията на българския посланик. E, все пак намерихме нещо.

Изгубили надежда че ще разгледаме Pilon complex излизаме от квартала. И тогава случайно ги виждаме — два седеметажни блока до висока отвесна скала.

Това че тези блокове и предишните сгради са на едни и същи архитекти, си личи веднага — същите материали, същите детайли, същата детска площадка. Тук обаче вратите на входовете се заключват, има тераси с остъкление, а много от апартаментите са празни.

Въпреки че това не са социални жилища, апартаментите на първите пет етажа са супер малки. Направо се чудим какво легло може да се побере в тези спални, докато надничаме през прозорците.

На последните два етажа са организирани мезонети с дворчета. В тях обаче като че ли не живееше никой.

Pilon complex. Много добро решение за остъклени/неостъклени тераси. Въпреки това доста от апартаментите са празни.

Необитаеми изглеждат и големите апартаменти, мезонети с дворчета на последните два етажа.

Да живееш на първия етаж е предимство, когато средата е добре поддържана и безопасна.

Детската площадка с три вида настилки – чакъл, дървни пънчета и асфалт.

Студентско общежитие на дупки

Трета сграда, която разглеждаме е в съвсем различна част на Любляна — на пешеходно разстояние от центъра, близо да университета. Студентско общежитие отново на bevk perovic arhitekti.

Най-характерното за общежитието е облицовката от перфорирани панели. При терасите те са капаци тип “хармоника” и когато са затворени придават допълнително лично пространство към стаята. Когато са отворени не позволяват съседите да надничат какво се случва там.

Студентите имат специално помещение за велосипеди, достъпно единствено чрез магнитни карти. Според снимките в сайта на архитектите, имат и много симпатичен вътрешен двор, който обаче не можахме да видим заради строго контролирания достъп, разбира се не от портиер. За да влязат в общежитието, студентите отново използваха карти. Наблюдавахме как един доставчик носи пица — не му беше отворена вратата за да се качи, а момичето, за което беше доставката, слезе да я вземе.

Фасадата на общежитието облицована с панели, които в зоните на терасите функционират като капаци.

Детайл от фасадата.

Входът с велосипедите на посетителите и доставчикът на пица.

От другата страна — входът за велосипеди на обитателите.

Циганската махала в Марибор

Няколко дни по-късно пътуваме от Грац за Загреб. Специално се отбиваме в Марибор заради последната от списъка ни сграда на bevk perovic arhitekti — Poljane housing.

Намираме я в покрайнините на града, в безличен квартал с промишлени сгради. Паркираме и леко се учудваме на групата хора и деца, застанали пред един от входовете — досега не сме виждали подобни събирания в Словения и то в средата на работен ден.

Всички ни гледат подозрително, а едно от децата даже се приближава до колата и пита нещо. Сега забелязваме, че те са по-мургави от типичните словенци. Явно сме попаднали на циганската махала в Марибор.

Отблизо си личи, че сградите са нискобюджетни и за разлика от другите, които видяхме досега, не са добре поддържани. Въпреки това идеята на архитектите работи — балкончетата тип „кубчета“ осигуряват лично пространство и обитателите максимално са се възползвали.

Апартаментите на първите етажи имат дворчета, а под двете сгради има подземни паркинги. Детайлите са прости, дълготрайни и лесноизпълними.

Входът към подземния гараж.

Всеки по свой начин е обживял и “разкрасил” полагащото му се кубче-тераса.

На първия етаж има дори самодейно дървено покривче.

Край нас минава бавно голям стар мерцедес — отвътре ни гледат 4 мургави мъже по анцузи. След малко от единия вход излиза жена и се провиква: Мехмед! Мехмед! Мерцедесът спира до нея, тя се качва и отпрашват нанякъде.

Ще ме снимаш ли и мен — една мургава глава се показва от балкон на втория етаж. Снимахме го, разбира се.

***

Преди да отидем в Словения в Асоциацията имаше разногласия кои са любимите ни словенски архитекти — bevk perovic arhitekti или ОFIS. След пътуването обаче всички се съгласихме, че perovic са по-добри.

Общото между проектите им е стремежа всяко жилище или студентска стая да е максимално самостоятелно, колкото и малко да е. Отчитат гледките, слънцето и зеленината. Винаги организират детски кът и градинка, винаги с нискобюджетни, естествени материали. Задължително има добре организирани общи части — складове, място за колела, за боклук, паркинги.

Те изглеждат абонирани за социални проекти и успяват с ограниченията в бюджет и пространство да направят хубави сгради. Това се дължи на баланса, който постигат между прост, лесноизпълним детайл, функционалност и подходящ избор на материали, които дават добра визия на добра цена.

Интересно как получават тези т.нар. общински проекти — с конкурс или с директно възлагане. По който и начин да е, Словения няма за какво да се оплаква от обществените поръчки там.

Тук ще представим резултатите от анкетата, която пуснахме две седмици преди уъркшопа за детските площадки към SAW11.

За работилницата разказахме в отделен пост, но резултатите решихме да извадим, за да могат да се ползват самостоятелно.

Препоръчваме на всички общински дружества, дизайнери, производителни на детски съоръжения и амбициозни кметове да ги прегледат. И да ги преглеждат всеки път, преди да започнат поредната детска площадка.

384 родители попълниха анкетата. Ето акцентите.

Организация на детските площадки

• Над 50% от родителите предпочитат площадките да са за максимум 10 деца.
• Над 75% не желаят около площадките да има и други увеселителни и шумни развлечения като батут, надуваем замък, мотори, клатещи се колички и други “пасивни развлечения”
• Около 68% от родителите предпочитат детската площадка да има ограда, за да се пази от уличните кучета (и не само). Едва 37% от тях предпочитат местата за разхождане на кучета да са оградени с ограда.

Макар че една майка от Бургас споделя, че любимата площадка на децата в града е Морската градина, до “кучешката полянка” именно защото кучетата се разхождат на оградено място, а децата имат свободата да тичат навсякъде из парка.

• Според голяма част от родителите на площадките липсват:
  • тоалетни
  • чешми
  • пейки
  • сянка

Така те се принуждават да водят децата си до тоалетна до най-близкото дърво или храст (33.7%). Нека общината да си запише, че химическите тоалетни изобщо не са разрешение. Едва 9% от родителите биха водили децата си там.

Оборудването на детските площадки

• Най-омразен е пясъчникът и то заради ниската хигиена и уличните (а понякога и домашните) кучета и котки. Близо 40% от родителите биха махнали пясъчника от детските площадки веднага.
• Сред най-любимите уреди са пързалките (24%), люлките (23%) и катерушките (23%). Интересно, че и пясъчникът има фенове (16.7%), което само показва, че лоши места за игра няма, всичко е въпрос на добра организация и поддръжка.
• Предпочитаният материал за уредите на площадката е дървото (59%)
• Най-омразните настилки са асфалта и тротарните плочки (по напълно разбираеми причини).

Инциденти

• Най-много описани в анкетата инциденти (21 броя) има с люлки — падане или удряне от люлка. Родителите дават редица решения за избягването им — отделяне на люлките, ограда около тях, люлки с прегради, гумирана настилка
• Следват инцидентите с пързалки, но драстично по-малко — 4 броя. Решението на попълнилите анкетата е по-добра поддръжка на пързалките и подходяща настилка около тях (и покриваща достатъчно обширна площ).
• А накрая са инцидентите с пясъчника — намиране на стъкла и нечистотии (толкова малко просто защото родителите не пускат децата си на пясъчника) и сблъскването между деца — по 3 броя за всеки.

Най-хубавата детска площадка (във вашия град)

В София най-харесваните детски площадки са:

1. в парка Заимов (Пирамидата)
2. до НДК, при паметника (да, онзи)
3. в Борисовата градина (при Слона)

Площадката в парка Заимов

Често споменавани са също Корабът в Св. Троица и площадката до ритуалната зала Красно село.

За Варна най-споменавани са площадката в комплекс Младост, а в Бургас — тази в Морската градина.

Родителите харесват въпросните площадки, защото:

• имат безопасна (гумена/дървена) настилка
• имат ограда (Заимов)
• има достатъчно свободно пространство за игра (Борисовата)
• имат разнообразни съоръжения за повече от една възраст (Заимов, Борисова, НДК)
• развиват способности у децата (Заимов – катерене, мислене)

Не им харесва, че

• не се поддържат
• наоколо има батути, коли и кафенета (Борисовата, Заимов)
• винаги са претъпкани

Това, което родителите винаги са искали да кажат за детските площадки, но е нямало на кого

По тази точка дадохме право на хората да пишат свободен текст. Отговорите най-добре ги прочетете сами. Ние четохме и се съгласявахме с почти всичко.

И все пак ето няколко добри цитата:

“…ще ми се в проектирането да участват повече специалистите по физическото развитие на децата и съответно да има съоръжения, които да подпомагат физическия интелект. Пързалки, люлки, пясъчник – все едно и също…“

“Липсва креативност не в направата, а в начина, по който да играе детето“

“Всичките новоизлюпени площадки в кв Стрелбище са еднотипни и грозни прототип на обор. Без никаква растителност, просто ужасно. Сякаш някой е гледал да отбие номера и да усвои пари“

“Безобразие е на почти всяка прощадка да има въртележки или колички или нещо друго такова. Освен че натоварва бюджета на родителите, привлича много силно вниманието на детето и то забравя да играе на пързалката, пясъчника и другите места, където може да се развива двигателно и социално. Това го сравнявам с висене пред телевизора. Мисля, че трябва да се забрани законово, да се приеме текст за отстояние на такива атракциони от площадките“

“ТОАЛЕТНИ, ТОАЛЕТНИ, ТОАЛЕТНИ МОЛЯ!“

“Обожавам детските кътове в града, в който в момента живеем – Саррбрюкен, Германия. Тук площадките са направени чудесно. Катерушките са от оплетени като на паяжина въжета, които често стигат до високата пързалка. Има и малки за по-малките деца, както и люлки за тях. В парка до реката има и място, където има стара чешма, която се помпа на ръка и ведата се стича по дървена каскада. Децата обожават да се мърлят там. Обаче се ползват гумени ботуши и непромокаем комплект, когато е по-студено. Често има и дървена катерушка с пързалка във формата на замък, стена за катерене или ходене по въже. Където има пътеки за туризъм също се мисли на децата да не им е скучно. Има прости катерушки от дървени трупи или телефон от две консервни кутии с канап, или табелки за интересни факти за познаване на дървета например. Изглежда всичко е просто направено, без претенции, но поддържано. От общината или местната доброволна дружинка“

“Харесаха ми площадките в Швеция…непретенциозни от небоядисано дърво и стари гуми, евтини и безопасни“

***

Всички резултати от анкетата

Снимка: Михаил Новаков, Едно

Досега не бяхме организирали workshop (или работилница по нашему). Работилницата за детски площадки към SAW11 ни беше първата. Обаче се оказа забавно и не чак толкова трудно.

Колкото и да сме мързеливи по душа, предварително направихме сайт, пуснахме онлайн анкета и започнахме да разменяме дълбокомъдрени мейли с американския ни другар и съорганизатор Томас Конг, архитект, преподавател и баща.

Откъде започнахме

Детските площадки в София адски ни дразнят (особено откакто започнахме да ги ползваме по предназначение). Да, малко са, мръсни и некачествени, но не това е най-лошото. След като дълго време спорихме помежду си и анализирахме как играят нашите деца тук, децата на съседите, на братовчедката и на Томас Конг в Чикаго, установихме, че големият проблем е, че детските площадки са скучни.

Пред 60-те и 70-те години в детски площадки са експериментирали култови имена на архитектурата и дизайна, но откакто се появили съвременните изисквания за безопасност, изведнъж пространствата за игра се ограничили до няколко еднообразни (обикновено фабрични) съоръжения върху гумирана настилка с безупречно ISO по сигурност.

Скулптурни катерушки от 60-те. Подобни на тях са така добре познатите у нас костенурки с дупки.

И това се случва по цял свят, не само в България. Но особено в България, защото е най-лесно.

Сертифицирани детски съоръжения в САЩ и в България. Разликата е минимална.

Анкетата

Анкетата адресирахме към родителите и пуснахме 2 седмици преди уъркшопа. Попълниха я 384 човека. Резултатите се оказаха толкова интересни и поучителни, че решихме да ги извадим в отделен пост (очаквайте скоро). Засега са ги виждали само участниците в работилницата (показахме им ги преди да започнат работа).

Имаше едно мнение в анкетата: Защо всяка нова детска площадка се строи като квадрат с ограда? Този стандартен начин, по който всичко се прави, изобщо не е най-добрият за нашите деца и тяхното обучение.

Тогава Томас Конг разказа за неформалните детски игри в големия град и ни изпрати снимки от Чикаго. И оттук тръгна всичко.

Участниците

Поканихме да участват архитекти, дизайнери, ландшафтни архитекти, но също и родители, които не са в “бранша”. За няколко часа искахме да съберем на едно място ползватели на площадки и професионалисти, които в няколко екипа да си поиграят на измисляне.

Заданието

Решихме, че ще е супер да направим стандартна площадка като използваме неформалните, спонтанни начини за игра на децата — например ходене по шахтите, катерене по кривите клони на дърветата, балансиране по бордюрите, ровене в листата, скачане по дънерите и т.н.

Избрахме три детски площадки (запуснати) в София, които покриват три основни типа:

• малка площадка в центъра на града (Докторската градинка),
• площадка в парк (Борисовата градина, зад футболните игрища и конната база на Егида)
• площадка в панелен жилищен квартал (между блоковете в Дружба 2).

Заданието имаше две основни точки, които могат да се обобщят така:

1. Съставете списък със забавления, които сте виждали, че децата измислят спонтанно извън детската площадка (скачане в локви, ходене по бордюри…)
2. По съставения списък се опитайте да направите среда за игра (а не просто съоръжения) в някоя от трите посочени площадки.

Идеите се показват със скици и текст.

Работилницата

Много се радваме на хората, които дойдоха — бяха позитивни, направиха хубави отбори, измислиха хубави площадки. Дойдоха и майки-архитекти и дизайнери, и “чисти” дизайнери и архитекти и “чисти” родители (по нашия жаргон).

Участниците. Снимкa: Михаил Новаков, Едно

Томас Конг. Снимкa: Михаил Новаков, Едно

Децата пък сформираха импровизирана площадка на закрито от кашони и всъщност доказаха, че идеалната детска площадка наистина може да не струва хиляди и пак да е забавна за цели 4-5 часа.

Резултатите

Ето и какво се получи в крайна сметка:

Докторската градинка

Площадката в Докторската градинка е трудна — малка е, минават много хора, старите уреди са изрязани като опасни и е останал само един пясъчник.

Решението на групата, която взе тази площадка:

• дървена платформа за катерене, която е повдигната от земята, за да не възпрепятства минаването на децата и под нея
• амфитеатър със сцена и пънчета за сядане и катерене, както и дупки – хралупи (авторите ни казаха, че се вдъхновили от амфитеатъра пред хижа Планинарска песен на Витоша, който наистина е много як и децата го обожават)
• основните неща, които могат да се правят на тази структура, са криене, катерени, люлеене, но тя служи и за сянка през лятото. Изобщо хитра и много функционална.

Борисовата градина

Площадката в Борисовата градина е толкова неизвестна, че е направо ъндъргаунд. Обаче е голяма, слънчева, с дървета и полезни остатъци от соц ландшафт дизайна — хълмчета, дупка, една дървена камила-пързалка и няколко разбити дървени кучета.

По нея работиха два отбора. И двата отбора използваха вече съществуващите структури и даже ги дообогатиха. Което само идва да покаже, че равната, оградена площадката за игра съвсем не е желана.

Първи вариант Игри със сетивата:

• игра с водата с елемент на изненада
• игра с различния мащаб на съоръженията на площадката — детски мащаб, хиперболизиран и т.н.
• музикални инструменти — ксилофон с крака и др. подобни
• игри, интегрирани в настилката
• игри със светлината

Втори вариант Околосветско пътешествие за деца:

• пустиня — около камилата и съществуващото полукръгло задигане в терена. Има пясъчник, локви-оазиси и други атракции
• вулкан — около съществуващото хълмче. Там настилките са различни, има пързалки, места за босо ходене и катерене
• джунгла — с въжен парк за катерене и люлки в отделено, оградено място
• стена за (до)рисуване — с екзотични растения и животни
• животни за яздене — около съществуващите кучета
• ледовит океан (за деца над 12 г.) – воден басейн със структури за прескачане, катерене, групиране

Дружба 2

Площадката в Дружба 2 е типова за панелните комплекси — ограден от блокове правоъгълник. Но е много голяма, слънчева, с пораснали дървета.

Решението беше забавна и евтина игра с терена:

• чрез задигане и издълбаване на терена се формират различни зони за игра и по възрасти — вдлъбната зона с пънчета за най-малките, дупки в изкуствени хълмчета с въжета за катерене, зона за скейтборд, лабиринт с места за ходене по бордюр, балансиране и криене
• зеленчукова градина с домати, магданоз и др. — с образователна цел, а и за да се впише в стереотипите на панелния комплекс
• различни хватки за използване на природните ресурси — осветителни тела със слънчеви батерии, резервоар за събиране на повърхностните води за поливане и др.

Въпросите

При представянето някои от минаващите наблизо попитаха А как се поддържат тези ваши площадки? И колко струват?, Кой ще се навие да ги направи?

Точно тези въпроси ни амбицираха да докажем, че подобни решения могат да се направят без да струват много и да изискват сложна поддръжка. И още повече се амбицирахме да намерим кой да се навие да ги направи.

Тъй че започваме работа. Официално.

Ако някой има идея как може да се повиляе благотворно на столичните Зелени системи (които отговарят за детските площадки в София), да пише. Дотогава ние ще я караме по каналния ред с мейли и ще разчитаме на здравата частна инициатива.

Човек и добре да живее, му се раждат деца и тръгва по детски площадки.

И ние така.

Оказа се, че (…изненада!) детските площадки в София са:

• малко
• некачествени (грозни, мръсни, опасни, добави от себе си)
• правени без въображение
• правени без идея кой ще ги ползва

И когато от списание Едно се обърнаха към нас да направим yъркшоп в рамките на Sofia Architecture Week 2011, който да се занимава с някой актуален проблем на града ни, решихме да се захванем с детските площадки.

Защо? Защото се дразним, че нямаме право на избор. Избираме си ресторантите по интериора и по шоколадовото суфле, дрехите по дизайн, джаджите по хипстърия, обаче прекарваме половината си свободно време на общинските детски площадки, които са обидно зле като дизайн и овладяване на средата и на които в нормални обстоятелства би ни било срам да си заведем приятелите.

Ще пробваме да се занимаем с популисткия проблем внимателно. Да стане интересно, забавно и полезно, без да влизаме в ролята на досадни политици или истерични майки (е, поне не много).

И така:

• работилницата ще е един ден (събота, 5 ноември)
• какво ще се прави на работилницата, ще разкажем след няколко дни. Но споко, няма да ви караме да режете картончета през цялото време, ще има готови
• преди това пускаме онлайн анкета, на която се надяваме да отговорят цялата bg-mamma. Или поне една четвърт
• ще имаме другарче от чужбина на гости (арх. Томас Конг, САЩ, баща на 7-годишна дъщеря)
• ще има шоколад и мъфини

Повече на: ploshtadka.com

Така че започвайте с анкетата. И я попълвайте с устрем и плам, а ние обещаваме да не оставим нещата да затихнат.

Че утре пак трябва да водим децата на детска площадка.

Преди няколко дни медиите (основно ефирните телевизии) се занимаваха с убийството на изчезналото на 5 септември в Шумен 11-годишно момче. Особено пунктуални бяха от бтв, които явно си бяха поставили за цел да разнищят случая до последния роднина. И до последната сграда.

Престъплението е класическо жестоко убийство с психологически привкус като от случай на Хорейшо. А място на престъплението се оказа една от започнатите в края на соца и недостроени обществени сгради в центъра на Шумен (да, онези бетонни неща, които неизменно са фон на репортажите на бтв по случая).

Въпросът е защо ние пишем пост за едно престъпление. Ето защо. Хората ще запомнят сградата като сцена на това убийство. Но ние искаме да ви я покажем и от друга страна, защото тя си има история, при това интересна, и ще бъде жалко да бъде запомнена само като мазето, където било намушкано едно момче.

Тази история се каним да разкажем отдавна.

Бетонните сгради и Дипломатическият корпус

През 80-те години всеки областен град с позападнал център се смяташе за щастлив, ако попадне в списъка за реконструкция като за “пред Дипломатическия корпус”. А после Тодор Живков и чуждестранните дипломати обикаляха страната и режеха ленти.

Мащабните проекти оставиха след себе си един впечатляващ Смолян, чисто нов Ловеч и прословутия център на Благоевград. Шумен също бил в списъка. Но по географски причини или поради азбучния ред, се оказал сред последните.

Проектът за центъра на града бил готов през 88-ма година, публикуван в сп. Архитектура и подложен на истинско обществено обсъждане с изложени макети за пред шуменци.

Изкопните работи стартирали. Съборили много къщи в центъра и дали на собствениците им панелни апартаменти в крайните шуменски квартали. Тъкмо излели бетона обаче и настъпил 10 ноември.

Каква я мислехме…

Проектът е публикуват в сп. Архитектура, а макетът и градоустройственият план били изложени за обществено обсъждане на “Главната” в Шумен

Заданието включва амбициозна група от обществени сгради — търговски дом, концертен център, банка, поща, хотелски комплекс, ресторант и кафе-сладкарница, подземни паркинги и площади с фонтани.

Изглежда по-амбициозно даже и от софийското НДК.

Градоустройствено обаче проектът звучи логично.

От векове Шумен се е развивал в направление изток-запад по протежение на Шуменското плато и реката. Получили се няколко важни успоредни улици в центъра без директна връзка помежду си. Новите сгради разрешавали проблема като свързвали улиците надземно и подземно едновременно за хора, автомобили и градски транспорт. Щяло да има даже подземни тролеи.

Разрезите показват сериозна денивелация и много трудна вертикална планировка

Изкопните работи били чутовни.

На тази снимка се виждат готовите подземните нива с площада с фонтаните

Архитектурно положението не изглежда толкова обещаващо. Въпреки че сградите са недовършени, бетонните работи подсказват опит за плах български постмодернизъм от края на 80-те с неизменните шапки от медна ламарина на покривите и синтез на изкуствата по стените. Шапките ги няма (строежът е останал до ниво хидроизолация), но синтезът са успели да монтират.

Строежът

И синтезът — до стара сграда…

… и самостоятелно

…каква стана

Днес градът може да се похвали с най-големия изоставен паметник на социалистическия строителен бум, който повече от 20 години доминира панорамата на града.

А можеше да стане шуменския Барбикан...

Снимки от града (с благодарности): Нели Василева

Роматичното усещане за западнал аристократизъм се появява на малко места в България. Нормално, предвид историческата и икономическа съдба на страната. Може би няколко къщи около ул. Шипка в София, вилата на Буров в Морската градина във Варна, някое олющено дунавско палацо в Русе, все градски места. Дворците на царската фамилия не ги броим, те са правителствени резиденции от години.

Затова голямо беше учудването ми, когато попаднах в курорта Вили Костенец, на няколко километра след село Костенец, в подножието на Рила. Сигурно го знаете, има минерална вода, малко позападнали рехабилитационни центрове, база на МВР.

Е, оказа се, че има и от онази, романтичната атмосфера. Стръмни пътища, каменни подпорни стени, обрасли в зеленина и огромни, полуизоставени вили от царско време. Всичко е като от деведесетарски куест. Или от филма Миналата година в Мариенбад.

Мястото

Костенец е стръмно място, планинско, в долина. Големите къщи на стръмно място могат да са истинско попадение или пълен провал.

Вили от царско време и къщи от соца

Странно е, че тук вилите от началото на XX век са големи като градски къщи. Стърчат над терена, вместо да се сливат и да пълзят по наклона. Въпреки това не изглеждат зле.

Освен това Костенец е близо до Боровец. Архитектурата на старите къщи много напомня двореца Ситняково и е напълно възможно някои от вилите да са дело ако не на Фингов, то поне на негови последователи.

Аз лично винаги така съм си представяла вилата на Ирина от “Тютюн” в Чамкория.

Вилите

Местните твърдят, че вилите са строени през 20-те и 30-те години на миналия век и са били собственост на адвокати, генерали и писатели. Нищо чудно, нали и Вазов има стихотворение за Костенския водопад. После били национализирани и направени на почивни станции.

Вилата на адвокатите. С дървени капаци, каменна подпорна стена и швейцарски фасон

Всичко е много добре пропорционирано с изключение на водосточната тръба

Вили от градски тип. Спокойно може да си ги представите край Канала в София

Да не си помислите обаче, че вили Костенец е някакъв български Мариенбад. Тук има доста посредствени почивни станции от соца, изоставени строежи, един пресъхнал басейн с олимпийски размери и даже нови къщи с балюстради и оранжева мазилка (които пропуснах да снимам).

Интересно обаче дали наистина е бил модно място за минерални бани по царско време или това са просто архитектурни фантазии, породени от няколко изоставени вили.